петък, 25 май 2018 г.


„Одисей“  или за изграждането на смисъл от дълбината структура
(в диалог с Богдан Богданов)

Орлин Тодоров, НБУ

Този текст е публикуван в сборника в чест на проф. Иван Касабов, д.н.
"Векът на Структурализма" съставител: доц. д-р. Васил Гарнизов 

Through structural analysis of the main protagonist Odysseus, done solely over book 8 of the poem, the author is trying to demonstrate how to apply structural methodology in particular and in the meantime is proposing some general observations on the production of meaning on the level of the deep textual structure. The t

ext also acknowledges the contributions of professor Bogdanov a leading expert on Homer and on the structural studies of text in Bulgaria.

Резюме
Докладът представя структурен анализ на главния герой в „Одисея“ и наред с конкретното приложение на структурната методология, предлага  по-общи разсъждения върху производството на значението на нивото на дълбинната структура. Авторът изразява признателност към приносите на професор Богданов, един от водещите авторитети върху Омир и елинската античност, за разбирането на проблематиката в Одисея през тази призма, както  и за развитието на структурните изследвания на текста в България.     

Преди близо 20 години написах текст посветен на ефектите на далечността в „Одисея“. Изследователката ми стратегия по онова време, видима в публикуваната малко по-късно глава от първата ми книга (Тодоров, 2004), беше насочена към анализа на епоса и неговия герой през една пост-структурална методология, тази на деконструкцията. Изследвах Одисея не само като разказ за завръщането и оцялостяването, което би било водещият фокус на една психоаналитична наратология, където финалното завръщане на героя възстановява неговия статус и репарира разцепването в идентичността като му. Тази повествувателност присъства в Одисея и е обвързана с един мащабен вид идеология в културата на Запада. Наричаме я телеологична, защото финалът постулира етоса и доминира смисъла на културните категории.
Между другото Одисея съвсем директно има такъв пласт и такъв финален патос . Там се настоява, че ефектите на далечността: войната, разрушението, отсъствието от семейството, пътешествията, прикриването и т.н., всичко това синонимизирано с морето (друго име за далечното), трябва да бъдат премахнати. Одисей ще се завърне в себе си, в собствения  си  дом,  ще  приеме отново   всичките си функции на цар, баща  и съпруг, и ще дочака смъртта си в спокойна старост само  когато осъществи и последния ритуал за преодоляване на далечността. Според финалното  пророчество на Тирезий (Одисея XI,116-155) той трябва да вземе едно корабно гребло и да отиде  в земя където хората не познават морето. И  когато някой го запита  накъде е  тръгнал с тази "веялна лопата", той трябва  да забие греблото и да принесе поредица от жертви на боговете.
Наред с това аз изследвах текста и през ефектите на далечността, т.е. през отсъствието на сигурност и крайна цел. Представих далечното като генерираща разкази територия, пораждаща множественост, несигурност, разподобяване и дори деструктуриращ хаос, а основните ефекти от тази повествувателна стратегия представих в анализа на името/имената Одисей.
Срещата ми с Одисей тогава и опитите ми да разсъждавам върху един от моделните герои и текстове на Запада ме отведе до друга среща тази с един от най-значимите изследователи на античността, професор Богданов. Имах нужда да се посъветвам с него относно някои реалии в текста и разбира се, ако се съгласеше да обсъдим някои от елементите от анализа. За огромна радост той не само се отзова на молбата ми, но ме покани да изнеса лекция пред негови студенти по културология, после да предлагам курсове и програми в току що създания от него университет. Най-съществената част обаче от взаимната ни работа, от тогава до последните ни срещи, беше задълбоченото обсъждане на текстове и идеи.
 Сега ще се опитам да предам духа, темите и въпросите, породени от нашия диалог. Правя го защото така най-лесно ще представя една структурална методология към разбирането на „Одисея“, която всъщност лежи в основата на отношението ми към всеки текст и всеки обект на интерпретация. Става дума за фундаменталното приемане на структурализма, че текста генерира значенията на всички значими единици в него (най-вече на главните действащи лица) през матрицата на дълбинните си структури. Това означава през опозициите и корелациите на базисни за мисленето и езиковата дейност  стойности (природа/култура; живот /смърт; близко /далечно; горе/ долу; вътре/вън и пр.), които оформят отделни (дискретни) значещи елементи, а те на свой ред изграждат пластовете на онова, което наблюдателя ще може да разбере и интерпретира. Тази нагласа професор Богданов практикуваше съзнавано и несъзнавано, т.е. можеше целенасочено да прилага идеите на Сосьор, Леви-Срос, Барт, Вернан, но много по-важно беше ги интернализирал така, че това се бе превърнало в естествена част от неговия собствен стил на мислене за текстовете и феномените на културата. Казано просто не беше нужно да говорим за структурализъм, мисля, че в нашия диалог върху Одисей и Одисея просто го прилагахме, като по-натам всеки се опитваше да отиде и отвъд. [За да направя това изказване по- прозрачно за нашите студенти, които присъстват в залата] Нека поясня, структуралният анализ е този който ни показва, как текстът чрез своите вътрешни принципи и правила (граматика) изгражда смисъл и залага значението на  героите, събитията, местата и какво ли още не  в разказа. Това е онази основа, която ни помага като видим нещо написано да разберем, че написаното е изречение например, в него има подлог сказуемо и други части и всеки елемент има значение, но цялото не е равно на сбора от елементите. Другите нива на анализ (историчен, психологичен, социо-политически и прочие)повече или по-малко са идеологични и се надграждат върху основното ниво породено от структурата. Структурният анализ ни дава достъп до един не явен, латентен или неосъзнат пласт на изграждането на смисъл. Например на едно явно ниво текста на Одисея показва героя, като страдащ за дома и семейството си, дълбинното ниво обаче ще ни покаже, че самата „природа“ на героя (на високия, представителен, моделен персонаж на разказа) е породена от фундаментален конфликт, от проблем или парадокс, който структурата носи в себе си, от това че той е едновременно пазител и рушител на семейното, даващ и отнемащ живот, управник и престъпник.
Но все още не сме там, нека се опитаме да стигнем постепенно до този пласт на значението.      
Кой е Одисей?
С този въпрос и с една част от неговия отговор ще се опитам да демонстрирам аспекти от структуралния анализ.
През 80-те години на XX век Богдан Богданов беше задал една структурална посока на мислене по този въпрос , чрез опозицията на двете благополучия.Според него фигурата на Одисей може да бъде представена като екземплярен случай, съвместяващ два вида благополучие. Едното е свързано с комплекса от власт, имотност, уседналост, уреден дом и стабилна идентичност, сведени до конкретни категории, като вярна съпруга, добър син, царска титла, предани слуги... Към това благополучие е насочен стремежа за завръщане, завръщане в земята, в културата, в дома-семейство, в себе си. Другото благополучие е амбивалентно и все пак, доколкото е вплетено в текста и неговата идеология, еднакво мислимо с първото. Чрез скитанията на Одисей се представят откъсването от дома, нарушената идентичност, несполуките и премеждията ( всички ужасни ефекти на далечността). Според двойствената ценностна структура, обаче, пребиваването в далечността е от една страна, нещо лошо (лишения, премеждия, смърт), но от друга, нещо добро (набиране на опит, научаване, динамика). Тъй нареченото "моряшко" или „пътешественическо“ благополучие, представя необходимата работа по създаването на героя. Одисей,  едновременно  е изгнаник и пътешественик, друг но и себе си. Диалектиката (и..и) тук е възможност да се покаже как Одисей става себе си, не само чрез възстановяването на първия вид благополучие, но чрез  противопоставянето и съвместяването на двете. Без съществени различия тези разсъждения могат да се открият в „Мит и литература“ (Богданов, 1985).
Като човек, който по онова време се обучаваше за психоаналитик (съвместната ни работа с проф. Богданов върху „Одисея“ се случи през 1995-6 г.) разбирах, а и още разбирам този анализ така: субектът не е това което той или текста открито твърди за него, той се създава и е резултат от дълбината несъзнавана структура било на индивидуалното му психично несъзнавано, когато е жив човек, било на несъзнаваното на текста когато е герой на литературата.   
В следствие от нашия диалог с Богдан Богданов реших да разбера повече за Одисей, т.е. да открия и демонстрирам работата на базисни опозиции и корелации в изграждането на образа му. Разбира се водещата нишка за мен в случая беше и анализа на мита за Едип на  Клод Леви-Строс (Леви –Строс, 1996)
Структуралният анализ е детективско и психоаналитично търсене, възстановяване на идентичността на някой, който има амнезия, т.е. изтласкал е същностна част от личността си и не помни/ не познава себе си. А с това и други се опитват да разберат кой е той. И забележете самата „Одисея“ (епосът така както е записан и го четем днес) има точно такава постановка. В първите няколко песни Телемах, който не познава баща си се опитва да го открие и да научи нещо за него и така текстът започва да изгражда своя герой-епоним.  Докато стигнем до 8- ма песен където има кулминация на загадката, Одисей е изхвърлен от морето при Феаките без дрехи, без име и без статус. От тук започва развръзката, Одисей ще разкрие името и статуса си, ще разкаже за себе си и ще получи шанс за завръщане. За повече подробности вижте моя анализ в „Далечността Одисея“ (Тодоров, ibid.). Ние читателите вървим по същия път, знаем че текста говори за някой, който се казва Одисей и му приписва разни предикати, но кой всъщност е той? Точно тук обаче трябва да напуснем психологизирането на образа и и да опитаме да разберем  как този или това ( а това са идеи, представи, форми на мислене) което се нарича Одисей получава значението си през структурата на текста.
В това отношение 8- ма песен ни предлага невероятно красива възможност. Има пир при царя на Феаките Алкиной , там е поканен и странника -гост, чието име, потекло и сан не познаваме, и певецът Демодок ще изпее два мита, чрез които ако приложим структурален анализ ще разберем кой е Одисей, преди повествуванието или героя  да ни кажат целенасочено нещо за него. Казано по-друг начин ако мислим структурално ще разберем кой или какво представлява действително „Одисей“ като разберем за какво пее Демодок.
И така в осма песен Одисей е пристигнал при феаките, той идва от далеч, няма определена идентичност, нито пък  друг статус,  освен на  странник и  гостенин (нещо като нулева степен на  статус).  Текстът  чрез  различни стратегии трябва да му придаде статус и идентичност. Одисей,  който  за  феаките е крушенец,  молещ   съпровод  до  дома  е  поставен  в  една  митологична мрежа от разкази, която няма друга функция освен да представи възстановяването му. Първата песен на аеда Демодок обвързва  чужденеца, който се  намира сред феаките, с  Одисей героя  от троянската война. Той пее за свадата между Одисей и Ахил, а този Одисей,  който слуша  мита  плаче  и  възлива  вино  на боговете и така реагира на собствения си мит. Т.е . загатва за идентичността си, чрез пряка идентификация с някой наречен Одисей. Тук не можем да отидем много далеч в анализа, защото ако искаме да разберем за свадата между героите и какви характеристики им приписва текста, трябва да се обърнем към друг текст, „Илиада“. В текста на „Одисея“ обаче следват игри и тук структурата дава плътност на героя чрез самото действие.  
Митологичната и ритуална  функция   на  игрите,  според  структуралните антрополози, често се състой в компенсирането  на  някакъв недостатък, в изразяването и преодоляването на конфликт. Природата (за да използвам класическата опозиция) е нанесла удар върху странника. Всичките му нещастия се дължат на морето. Феаките изразяват това с  думите: "Друга  злина по-ужасна в света от морето не знаем". Компенсирането  на тази  злина може да се осъществи чрез практиките на културата. Одисей е поканен от Лаодамант сина на  Алкиной да участва в спортните състезания, тази покана много ясно показва функцията си, ако е опитен и упражнен в игрите Одисей има благороден произход на атлет, може да възвърне статуса си, ако ли не, по думите на Евриал , който го предизвиква в истинско съперничество, той е един търговец ориентиран към печалбата (това би бил друг културен статус, но също ще го диференцира, т.е. ще му даде значение). Тук съм принуден да спестя много интересни подробности около анализа на базисни културни категории, опериращи на това място в текста, като подчертая само възгледа, че статуса и ранга на един мъж се доказва в игрите . Победата на Одисей е  категорична, неговият диск преминава всички граници и дори създава прекомерност, която за миг застрашава символната  функция на  самата игра.  В известен смисъл той надхвърля човешкото и това дава повод на текста да разкаже за нещастията на героите, който са се мерили с боговете, а на нас ни показва по-ясно, че за да го определи структурата ползва опозицията бог/човек . Да се върнем към функцията на игрите или състезанията  в културата. Един или група хора,  който страдат от някакъв  недостатък  са предизвикани  в  състезание,  където  неминуемо  трябва  да победят, за да възстановят символно предишната си загуба. Точно тази  конвенция се представя в игрите. Компенсаторният им механизъм е очевиден, след победата си Одисей е умит, помазан с елей,  всички феаки  му   поднасят дарове. Статусът му в културата е възвърнат благодарение на победата му  в състезанието. Далечността/морето/природата е компенсирана, героят вече не й  принадлежи и символното  му завръщане в обществото на хората е осъществено.
Следващият мит Демодок пее по време на пира, след края на игрите. И тук ще научим повече. Митът разказва за любовта на Арес и Киприда (Афродита) както и за отмъщението на съпруга й Хефест. От  позицията, чрез която го разглеждаме, този мит е паралелен на една много важна тема от мита за самия Одисей. В него се представят проблемите за  измамата  и  ревността,  за  отстояването  на  семейното благополучие, за оскверняването и защитата на брачното ложе, за възстановяването на нарушеното равновесие. Става дума за паралелни вариации, които можем да представим така:
М1.                                                                                                                        М2.
1.Мит за Хефест, Афродита и Арес.                       1. Мит  за Одисей

2.Нарушено семейно състояние                            2. Нарушено семейно състояние

3. Арес прелюбодейства с Афродита.                 3. Женихи в дома на Одисей

4. Афродита повод за ревност.                                                4. Пенелопа повод за ревност

5. Легло направено от Хефест,                                                5. Легло направено от Одисей
клопка за съперника му и средство                      клопка за всеки потенциален
за възстановяване на статуквото                            съперник и средство за установяване
                                                                                                на собствената му идентичност

6.Отстраняване на  съперника,                                               6. Избиване на женихите.

7. Възстановен семеен  статус.                                                7. Възстановен семеен статус.

Ясно е, че чрез паралелните структури на двата мита хитрият Одисей се идентифицира с хитрия Хефест, който  успява да  накаже престъпника и да  възвърне собствеността над съпругата си, а така и позицията си на господар в  собствения си дом. Структурата ясно изгражда една част от статуса или благополучието свързано с дом, имот, власт. Но на по-дълбокото ниво  работи чрез противопоставянето на социалния, поддържащ реда мъжки елемент и необуздания стихиен женски елемент. И още нещо, представено в опозицията Хефест /Арес .
Последният мит, изпят от  Демодок,  поставя  Одисей  в друга  конструкция.  Тук  той   е  разрушителят   на  Троя, светотатникът-престъпник, който  използва жертвения дар като смъртоносна клопка за разрушаването на града.  Пее за това "как Одисей като Арес се втурна в дома Деифобов" и предвожда ахейците в "изтребителна битка".
Ето как структуралния подход (приложен дори фрагментарно),  установява  фигурата на Одисей на едно дълбинно ниво на значимост. Идентифицира го  ту с  Хефест ( хромият, недъгав бог, силно хтоничен и обвързан със земята, занаята, семейството и уседналостта), ту  с Арес (бърз,  подвижен,    войствен  и  рвзрушителен,  бог без семейство, унищожител  на семейства  и градове).  Така Одисей придобива  митологическата си  функция   на  висок  герой, въплъщаващ еднакво мислимите редове на уседналост, законност и нравствена стабилност, както и на подвижност, престъпност и нравствена амбивалентност. Именно през тези противопоставяния можем да знаем нещо повече по въпроса кой е Одисей. Да наблюдаваме стойностите и значението, които му придава структурата и това наблюдение е наблюдение на самата езикова и текстова продукция, лишено от морал, идеология, историчност. Това е великото наследство на Сосюр, Леви-Срос, Барт и за мен, на моя професор и приятел Богдан Богданов.

Библиография
Богданов, Б., Мит и литература (София, Наука и Изкуство, 1985), с.78
Леви-Строс, Кл., Структура на мита (София, СА, 1996)
Тодоров, О., Далечността в мисленето на Запада (София, ЛиК, 2004)

неделя, 10 май 2009 г.



СЪВРЕМЕННА ПСИХОАНАЛИЗАСрещи в България и отвъд
Автор:
Орлин Тодоров
Страници:
400
Цена:
18,00 лв.
Издадена на:
2009-03-16
ISBN1:
978-954-607-778-3
ISBN2:
Този сборник, съдържащ текстове на водещи съвременни психоаналитици е продължение на поредицата на издателска къща ЛИК, която ни запознава със съществените развития в психоаналитичната теория и практика. Голяма част от статиите и клиничните дискусии в него са представяни на форуми, организирани от Международната психоаналитична асоциация (МПА) в нашата страна през настоящото десетилетие. Чрез богатството и разнообразието на теми, теоретични и приложни стилове книгата е представително свидетелство за съвременното състояние на психоанализата в световен мащаб както и за климата, в който се формира първото поколение български психоаналитици, свързани с МПА.

Орлин Тодоров е преподавател в Нов Български Университет, практикуващ психоаналитик и изследовател на психоанализата, автор на книгата „Психоанализата: фрагменти от едно въведение”

неделя, 1 март 2009 г.

Това нещо наречено любов: в живота и в кабинета

Това нещо наречено любов: в живота и в кабинета
Патрик Кейсмънт (Лондон)

Макар да не е задължително обратното на омразата, много често любовта е мислена така. Някои хора говорят за любовта като за нещо чисто, горе-долу така както виждаме бялата светлина. Или е „включена“ и животът е светъл, или е „изключена“ и всичко е потънало в мрак.
Днес искам да покажа една метафорична призма на тази светлина, за да изследваме някои от многото различни цветове, които можем да открием в спектъра на това нещо наречено „любов“.
Любовта може да бъде нежна или жестока. Може да бъде отдаваща се или изискваща. Може да бъде чиста или извратена. Може да дава сигурност или да стане заплаха за сигурността. Може да бъде издръжлива и да устои на много изпитания, може да бъде крехка и да се разруши при първото изпитание. Може да ни издигне до незнайни висини, или да ни запрати в бездната. Може да ни освободи или пороби. Може да ни отведе там, където винаги сме мечтали да идем, а може и да ни докара до ужасна мизерия. Любовта е и още много повече от това. И често пъти, когато най-малко искаме да го осъзнаем, човекът, когото смятаме, че толкова много обичаме, може да се окаже само един образ, който сме създали в ума си. Без съмнение, ние искаме да вярваме, че този образ е реален, а не фантазия. Така че, нека се опитаме да изследваме това още малко.
Бих искал да започна с раждането на човек.
Когато всичко е наред и майката се свърже по естествен начин с бебето си, тя има чувството, че държи най-красивото бебе на света. Много често се случва ние, които имаме деца или внуци, да гледаме на тях като на най-прекрасните деца. И обратно, понякога гледаме чужди деца и се чудим как е възможно някой родител да обича такова бебе или дете, което за нас е крайно непривлекателно. Сигурно ще се шокираме ако разберем, че някои от тези родители си мислят същото за нашето обичано бебе или внуче. Та, как е възможно това?
Част от това може би е начинът, по който природата се е погрижила родителите да се грижат за бебетата си като ги въвлича в една връзка на любов със собствените им деца. В крайна сметка, точно тази връзка им помага да понесат нелеките битки с това да си родител, не само в началото, ами и през всичките следващи години докато тези деца станат по-способни да се грижат сами за живота си.
Друга част от връзката, която родителите формират с децата си, често е резултат от това, че искат да ги видят като свое продължение. Но тук съществуват известни опасности. Един родител лесно може да обича това свое продължение, когато всичко върви наред – като че ли гледа себе си в огледало и вижда това, което иска да види. Детето, обаче, трябва да стане себе си, а не да бъде ограничено до очакванията на единия или и двамата родители. Това разрушаване на символичната връзка още от ранна възраст можем да видим когато детето се научи да казва „Не“.
Децата понякога казват „Не“ в отговор на почти всичко, което родителят иска или изисква от тях. Това е част от това, за което говори Уиникот, когато родителите успеят да позволят на детето да развие своето собствено мислене. Както казва той, с течение на времето детето започва да настоява да упражнява това собствено мислене. А много пъти това е трудно за родителите. Но тази проява на опълчване срещу родителите обикновено е много по-здравословна, отколкото когато детето се отказва от собственото си мислене, за да продължава да пасва на изискванията и очакванията на родителите.
Когато едно дете расте като неестествено добро, това може да е много по-лесно за родителите (и учителите), но често е лош признак, тъй като може да означава това, което наричаме развиване на фалшив Аз. Това означава, че детето се е научило да се отказва от част от собствената си личност, за да пасва на това, което очакват от него родителите или други хора, които имат власт над него. И на такова дете може да му е нужно много време да се откъсне от научените навици на съгласие и тревожното съобразяване с очакванията на другите.
Понякога срещаме такива пациенти, които често се опитват да бъдат добри пациенти, възхищават се на терапевта и искат да го задоволят, искат да знаят как се прави това нещо наречено „терапия“ и искат да го правят добре. Но колкото и насърчаващо да изглежда това, че пациентът иска да се справи добре с терапията, това идеализирано отношение към терапевта може сериозно да попречи на пациента да открие себе си и своята собствена личност в терапията. А когато наистина открие себе си в процеса на терапия, това може да донесе много повече трудности на терапевта, отколкото когато пациентът се е опитвал да бъде добър.

Несигурността в обичането
Има много различни видове обич. Съществува един несигурен тип обичане, който някои хора показват, когато се опитват да докажат любовта си към някого като държат всичко да е прекрасно и по възможност без никакви конфликти. Има и доста по-различен вид обичане, който се показва когато някой обича достатъчно, за да се въвлече в конфликт, когато е способен да каже „Не“ на неоснователни искания, дори и това „Не“ да бъде посрещнато с гняв, омраза и обвинения.

Пример 1
Когато бях социален работник много често срещах примери за несигурни родители. Например, една такава несигурна майка (ще я нарека Мери) се опитваше да угоди на децата си като им даваше почти всичко, което искаха. Макар и да не можеше да си го позволи, тя им купуваше скъпи подаръци, като така се опитваше да им покаже, че ги обича. Редовно харчеше големи суми пари за подаръци, при положение, че имаше нужда от тях за наем и други жизненоважни разходи. В резултат на това беше затънала в сериозни дългове и щеше да бъде изгонена от дома си, защото дължеше много пари за наема.
Бяха ме извикали да помогна на Мери и да видя дали може това семейство да не остане бездомно. Затова трябваше да уредя дълговете й. По тази причина успях да намеря известна сума пари от благотворителна организация, за да изчистя част от дълговете й до положение в което тя да може да се справи с останалите чрез седмични вноски. Така ситуацията се стабилизира и известно време тя успяваше сама да плаща разходите и дълговете й намаляха.
Обаче след като й бе помогнато с дълговете по толкова лесен начин, Мери отново бе изкушена да започне да харчи. Каза ми за допълнителен разход, който планува да направи, като твърдеше, че това е толкова важно за нея, че трябва отново да взема пари от благотворителната организация, за да не влиза тя пак в дългове, които няма да може да изплати. Аз й дадох да разбере, че ако наистина има намерение да трупа още дългове, ще трябва да се справя сама, защото аз няма отново да й осигурявам лесен начин за измъкване.
Следващият път, когато посетих Мери, тя беше готова да ме предизвика. Въпреки това, което й бях казал, тя бе похарчила парите както си бе планувала, като бе взела заем за този допълнителен разход. Каза, че сега ще трябва да й намеря пари, защото иначе ще дължи повече отколкото може да си позволи да върне. Тя и децата й можеха отново да останат на улицата и то по моя вина. Аз й напомних, че много ясно съм изразил позицията си, че ще трябва сама да се справя с този нов дълг. Но я уверих, че ще продължавам да я посещавам като неин социален работник.
Тогава Мери стана агресивна и започна да ме замеря с предмети. Не ме уцели с нищо, но покрай главата ми хвърчаха разни обувки и каквото друго успя да докопа. Това беше явна криза във връзката ми с тази толкова лишена майка. Аз запазих самообладание и просто повторих, че няма да променя мнението си колкото и да ми е ядосана. Но, както вече бях казал, ще продължа да я посещавам, тъй като знаех, че я очакват много трудни времена, особено сега, когато имаше да се справя и с този нов заем.
Месеци по-късно забелязах, че навикът на Мери да се опитва да откупва любовта на децата си, се бе променил. Тя вече не им купуваше сладоледи и бонбони, за да ги накара да млъкнат всеки път когато я нервираха. Коледа също бе дошла и отминала без излишни покупки, както бе правела дотогава. Този път им бе подарила това, което може да си позволи, а не екстравагантните подаръци, които преди това им правеше. Също така бе успяла да изчисти скорошния си дълг, който бе натрупала със скъпата покупка по-рано през годината.
Мери се чувстваше много горда от постижението си и ми каза как е успяла да се справи с парите си през тази година. Каза ми „Вие ми казахте не когато исках да ми намерите още пари, с които да оправя този ненужен дълг. Тогава много Ви се ядосах затова, че държахте на това, което сте казал и че няма да ми помогнете. Дори Ви замерях с разни предмети, но Вие продължихте да идвате да ме видите. Всъщност, всичко това ми помогна да осъзная, че наистина Ви е грижа. Помогна ми и да осъзная, че и аз мога да казвам Не на децата си, когато ми крещят и ми казват, че ме мразят, точно както аз казвах на Вас.“ Малко по-късно добави „Сега за мен любовта има нов смисъл. И той е да мога да понеса трудни времена с децата си, а не просто винаги да им давам каквото искат, за да не се стига до трудностите. Сега осъзнах от каква любов имат нужда повече, отколкото от още бонбони и сладолед“.
Мери бе изключително прозорлив човек. Тя сама бе открила, че нещата купени с пари са просто заместители. Тя ги беше давала на децата си, тъй като се съмняваше в капацитета си да ги обича в трудни времена. Но никой заместител не може да бъде същото като това, което замества. Затова използването на заместители, каквито и да са те, често води до пристрастяване, независимо дали става въпрос за храна, цигари, наркотици, секс, вълнение или каквото и да било друго.
Е, аз научих много от Мери. Тя каза някои неща, които всички ние можем да запомним и използваме в клиничната си работа. Както се опитах да илюстрирам, опитът показва, че е необходима много повече истинска обич от наша страна, за да приемем гнева на пациентите, особено когато не се подаваме на изкушението да бъдем само добри и загрижени, като например да се опитваме да бъдем добрата майка или баща, които те не са имали. И често се казва, че добрият аналитичен опит не е този, който е просто по-добър от предишния опит на пациента. Напротив, той е този опит, в който аналитикът може да понесе да бъде използван като лошите обекти в ума на пациента, без аналитикът да се срине или да отмъсти заради тази му употреба.

Продължителното търсене на изгубен добър обект

Това, което имам предвид под „добър обект“ е представата за добър човек, която оформяме в съзнанието си на базата на една идеализирана представа за добрите обекти, които сме имали, или сме искали да имаме, за родител или друга ключова фигура от детството ни.
Съществуват много проблеми в идеята за добър обект. Когато сме много малки ние естествено искаме да вярваме, че нашите родители са най-добрите на света и не можем да приемем никакви заместители на нашите майка и баща, или на човека, който сме възприели като майка или баща. Обратно, други хора често са третирани като непознати, като хора, които идват и си отиват. Но от родителите винаги се очаква да са до нас. Затова като деца винаги сме търсили начини да запазим идеята за изцяло добър родител, особено когато нещата не са вървели добре за нас.
Сега знаем, че децата предпазват вътрешното си усещане за сигурност като развиват така наречените „примитивни защити“ в психиката, чрез които държат идеята за добра майка на безопасно разстояние от всякакви отрицателни преживявания за нея. За тази цел те създават едно разцепване между добро и лошо, като приписват всички добри преживявания на „добрата“ майка в ума си и всички лоши преживявания на „лошата“ майка. Така, когато нещата вървят зле с истинската майка, те могат да си представят, че биха могли да възстановят добрата майка като се отърват от лошата. Едва по-късно детето успява да осъзнае, че добрата майка и лошата майка са един и същи човек. Тогава детето може да започне да развива капацитет за загриженост, като понякога му се иска да поправи болката причинена на майката по време на тези дни, когато се е държало с нея като че ли е изцяло лоша.
Друг начин, по който детето може да се опита да запази идеята за добрата майка е да предположи, не съвсем осъзнато, че когато майка му се отнася лошо с него, това е защото то има нещо лошо в себе си. Дори една истински жестока майка, която е все още идеализирана като добра в душата на детето, може да бъде оневинявана, че се отнася лошо към него, защото то очевидно е толкова лошо. В такъв случай това дете може да почувства нещата така: „Само ако можех да бъда достатъчно добър бих могъл да спечеля отново любовта на моята добра майка“.
Когато детето приеме загубата на идеализираната добра майка/добър баща в детството си, често се случва то да започне да търси това, което понякога наричаме „изгубения добър обект“. Това търсене е видно и по-нататък, когато човек търси своя партньор в живота, което аз наричам търсене на „партньора-мечта“ - някой, който би трябвало да пасне във възможно най-голяма степен на представата на този човек за идеалния партньор. Смята се, че този партньор-мечта все някъде ще бъде намерен и може да бъде открит. А той често пъти е изграден около идеята за някой изгубен добър обект в детството. Това търсене може да се прояви по много начини.

Пример 2
Навремето работех с един пациент, който беше почти сляп по рождение. Чак когато бил на три години и половина родителите му успели да осъзнаят, че има нужда от очила. Без очила той не могъл да фокусира нищо на разстояние повече от два сантиметра и като резултат от това постоянно падал или се блъскал в разни предмети. Родителите му, обаче, се опитвали да си обяснят това като го смятали за тромав или глупав или пък, че е роден с недъзи.
До преди това дете да сложи очила, то никога не било виждало лицето на майка си фокусирано. Уиникот отбелязва, че първото огледало на детето е лицето на майката, и ние можем да видим един конкретен дефицит в ранния живот на това дете. Защото от лицето на майката детето получава първото чувство за себе си и когато всичко върви както трябва, то може да види себе си като някой, който може да накара лицето на майка си да грейне. На моя пациент му липсваше това ключово преживяване.
Чак по време на анализата този пациент започна да разбира защо през юношеството си е изгубил толкова много време в това да кара момичетата да се влюбват в него. Спомняше си, че това, което най-много е търсел у всяко от тези момичета било да види в очите им, че го обичат. Но това преживяване бе станало пристрастяващо, тъй като нито едно от тези момичета не беше човекът, когото той несъзнавано търсеше. Лицето, което най-много искаше да озари беше лицето на майка му, от най-ранното му детство, това, което той най-силно търсеше. Затова веднага след като успееше да прелъсти някое момиче, той започваше да търси следващото момиче, което се надяваше да е тази, която търси.

Пример 3
Много убедителен пример за това несъзнавано търсене на изгубения добър обект открих у един друг пациент. Майка му, във вида в който той я помни, винаги е имала бяла коса. Момичето, в което се влюби имаше поразително червена коса. Това, което не знаеше дълго време след като се бе оженил за нея бе, че майка му е имала точно същия цвят на косата. Но когато пациентът бил на две години майката на майка му се самоубила. От шока от самоубийството косата на майка му побеляла за една нощ. Така че майката, която той е познавал (тази с червената коса) изведнъж е била заместена от такава с напълно различна коса и той несъзнателно е търсел тази изгубена майка от тогава, докато не я намерил в жената, за която се е оженил.

Влюбване и разлюбване
Искам да започна тази част с един цитат, на който се натъкнах преди няколко години, от английския поет Самюъл Роджърс:
Няма голямо значение за кого се жениш, тъй като на следващия ден със сигурност ще откриеш, че си се оженил за някой друг.
Това е писано през 19-ти век, по време когато хората много по-често са чакали да се оженят преди да могат да започнат сексуална връзка. Сигурно е било голям шок за хората тогава да се изправят пред една част от тази истинска връзка чак след дълго ухажване и годеж, по време на които само са фантазирали за бъдещата си половинка. Но подобно нещо може да се случи във всяка връзка, дори в днешно време.
Пример за точно обратната последователност срещаме когато някой каже, че се е „влюбил от пръв поглед“. Това, което е особено ясно в случая е, че човекът, който става обект на тази внезапна любов и желание, е някой непознат. Това отваря цялото пространство на света да си фантазираме, че този човек е точно такъв, какъвто искаме да е. Той може да е пълното въплъщение на мечтания партньор, когото цял живот сме търсили подсъзнателно. Така всичките пропуски в знанието ни за този човек могат да бъдат запълнени с всички качества, които си представяме, че той притежава.
Този обичан човек може наистина да притежава някои от качествата, които търсим. Но в други отношения няма да е такъв, какъвто сме си го представяли. Следователно в тази нова връзка ще трябва да има много нагаждане един към друг ако не искаме да се разруши.
За да бъде здравословна която и да е връзка, всеки човек в нея трябва да намери свободата да бъде себе си и да бъде приеман като самия себе си, но това много често не се случва. Или единият човек усеща нужда да отговаря прекалено много на очакванията на другия, за да не го загуби, или идва момент на „разлюбване“ от страна на единия, или и на двамата. Много често точно в този момент единият или другият ще се върне към търсенето на мечтания партньор, който не е могъл да открие в човека, когото напуска.

Преносът на силни чувства
В аналитичния кабинет ние обикновено се опитваме да помогнем на пациентите си да опознаят по-добре своя вътрешен свят и несъзнавани мотиви относно това кои са те и как се свързват с другите хора. Как тогава, се натъкваме на въпроси свързани с любовта и омразата в кабинета?
Неопитните терапевти и аналитици много често имат проблеми със силните чувства на пациента, когато те се появят в аналитичната работа. Те често предпочитат да говорят за тези чувства по отношение на други хора в живота на пациента, това е начин да се предпазят от това самите те да не станат обект на подобни чувства. Друга защита срещу тези трудни клинични преживявания може да бъде видяна в езика, използван от много аналитици и терапевти когато говорят за „положителния пренос“ или „отрицателния пренос“ на пациента. Разбира се, понякога е нужно да използваме такъв теоретичен език когато говорим за клиничната си работа, за да можем да се съпоставим с това, което други хора са казали за неща като преноса. Обаче ако отидем отвъд прикриването зад този жаргон, трябва да можем да признаем факта, че често пъти ние говорим за това, че пациентът просто изразява любовта или омразата си към нас в работата ни. Такива „сурови“ чувства, изразени с почти сетивен език на любов или омраза, могат да бъдат много по-трудни за приемане директно, отколкото когато използваме по-отдалечения език, който намираме в такива идеи като положителния и отрицателния пренос.
Един от проблемите тук е, че когато интерпретираме с помощта на идеята за преноса, като обяснение на това, което се случва в кабинета, има вероятност да предадем на пациента съвсем различно значение от това, което имаме предвид.
Например, може да искаме да обърнем внимание на пациента за нещо от миналото му, което изглежда намира отражение в настоящето на аналитичната връзка. Следователно ние трябва да можем да предадем на пациента, че не всичко, което се преживява в тази ситуация по отношение на нас като терапевт или аналитик е задължително за нас, независимо дали пациентът ни обича или мрази, а е много по-сложно.
Като начало, трябва да помним, че няма такова нещо като „чист пренос“, в смисъл, едно нещо да е единствено пренос и нищо друго. Винаги има някакви елементи от реалността, върху които пациентът поставя всичко останало, което ни се приписва. Особено когато пациентът ни е ядосан, това не е само защото ние му напомняме за някой друг. Той може да е ядосан и на нас, и то за нещо реално, което се е случило между нас и него. Следователно ние трябва да можем да приемем това, което навярно се отнася до нас и да осъзнаваме своето участие в случката, така че пациентът да няма преживяването, че бягаме от гнева му.
Пациентите винаги успяват да разберат кога ставаме защитни, като например, когато някак прекалено бързо се опитваме да отвлечем гнева им срещу нас към някой друг човек от живота им (баща, майка или който и да е друг от миналото им), вместо да останем с този гняв в настоящето. По-късно ние може да открием какво друго в живота на пациента е допринесло за тази степен на гняв или омраза, която в момента е изпитал към аналитика.
Част от този проблем е, че на нас може да ни е трудно да приемем гнева, или още повече, омразата на пациента. Ние разбира се не трябва да приемаме лично всичко това, защото тогава ще се държим още по-защитно и няма да можем да удържим гнева, който пациентът може да трябва да внесе в аналитичната връзка.
От друга страна, когато трябва да се справяме с изразите на любов на пациента в клиничната работа, това също може да се окаже крайно сложно. Всъщност може би трябва да сме още по-внимателни как ще работим с това чувство, отколкото когато трябва да приемем гнева или омразата на пациента.
Искам да кажа, че когато трябва да работим с омразата в преноса съществува опасност да не разберем веднага каква голяма част от нея може да е свързана с това какви сме или какви сме били по отношение на пациента. Обратно, един от проблемите в работата с преносната любов е това, че може да не разберем веднага каква малка част от нея е свързана с нас.
Повечето хора разбира се сме склонни да се чувстваме поласкани от изрази на признателност и особено на любов към нас. Затова трябва да бъдем изключително внимателни да не бъркаме това с каквато и да е реалистична оценка за нас като хора или за нашите качества. Голяма част от това, което пациентът казва като възхищение или любов към аналитика, е много вероятно да е израз на неговото несъзнавано търсене на някой към когото да чувстват това. Особено когато преносът на пациента стане еротичен, според мен винаги е много по-важно да се запитаме за по-примитивните връзки в живота на пациента, които той може да преживява отново по отношение на аналитика, а не да гледаме на това като на настояща връзка, която му се иска да вярва, че открива току що. Мисля, че някои клинични ситуации могат да бъдат много по-добре овладени ако разпознаем инфантилните отношения, които се преживяват повторно в преноса, а не да гледаме на еротизирания пренос като настоящото отношение към нас, както пациентът може да иска да вярва.

Пример 4
Сега ще дам един пример за терапия, в която имаше известни трудности с този род клинични проблеми. Мисля, че всички ние бихме могли да научим някои полезни неща от този пример.
Една неопитна дама терапевт се виждаше с женен пациент, който постоянно търсеше вълнения в различни връзки зад гърба на жена си. В ранните етапи на терапията той се хвалеше за завоеванията си и гледаше на себе си като на съвременен Дон Жуан, като че ли потентността му се определяше от честотата на завоеванията. Според мен той се е опитвал да не забележи това, което можем да наречем „импотентност за връзка“, тъй като почти не успяваше да задържи една връзка отвъд вълнението на преследването и завоеванието.
Не след дълго този проблем, започна да се появява и в аналитичната ситуация. Пациентът, ще го нарека г-н А, започна да казва на терапевта си колко привлекателна я намира. А тя не оставаше безразлична към това ласкателство и се изчервяваше в супервизиите когато ми разказваше за това.
Г-н А започна допълнително да усложнява нещата като й казваше, че тя трябва да осъзнае, че той може да й предложи много – тя е млада и привлекателна жена, а той е мъж с успех в живота и опитен любовник. Не може ли да спрат с тези неща, с терапията и да станат любовници? Уверяваше я, че тя със сигурност няма да съжалява.
Терапевтът се опита да си изясни терапевтичните граници като напомни на пациента си как е започнала терапията им. Били се срещнали на една лекция и когато той открил, че тя е терапевт й казал, че смята, че трябва да започне терапия. Дали може да започне да идва при нея? Тя се съгласила, въпреки че това е един необичаен начин на заявка.
Но, когато му е каза това, терапевтът отбелязала на г-н А, че първоначално той е имал избор. Той е избрал да я попита дали може да идва на терапия при нея. След като е избрал терапията, терапевтичната връзка сега е единствената възможна връзка за него. Тя наблегнала, че вече не може да има друг тип социални отношения между тях, тъй като те биха попречили на терапията.
В супервизията аз изразих мнение, че тя може би е прозвучала като че ли има някои съмнения за избора направен от г-н А. Заради начина по който се е изразила, може би е прозвучала като че ли казва, че връзката между нея и г-н А е могло да бъде различна, ако той я беше поканил да излязат, а не да поиска терапия. Но тъй като терапията така и така е започнала, тя сега се опитва да каже, че този ранен момент на избор е отминал и сега връзката им може да бъде единствено терапевтична.
Г-н А изглежда се бе развълнувал от това, което тя му бе казала. И именно поради това засили натиска върху нея да оставят терапията и да имат сексуална връзка. Тя остана твърда, но и той си държеше на своето. В крайна сметка, след няколко седмици, г-н А заяви, че има интерес единствено към сексуална връзка с нея. Терапията вече не означаваше за него толкова, че да продължава да държи на първоначалния си избор да бъде неин пациент. Или щяха да се виждат социално, или по никакъв начин. Тогава терапията приключи и този въпрос остана неразрешен.
Ако се опитаме да извлечем поука от този пример, според мен терапевтът е трябвало да се възползва от тази терапевтична възможност, която й поднася пациента. Неговият обичаен проблем с жените се е появил наяве между него и нея. Той е пренесъл несъзнаваното си търсене на мечтания партньор в отношенията с нея като една важна комуникация, показвайки, че има склонност винаги да се свързва с жените по този начин. А в момента се опитва и с нея да се свърже по същия начин. Но този проблем, който има с жените все пак трябваше да бъде разбран по-добре.
Мисля, че начинът, по който г-н А се свързва с жените показва, че той е все още в плен на несъзнаваното си търсене. И с опознаването на всяка следваща сексуална партньорка той бързо остава разочарован. Всяка от тях не е тази, която той несъзнавано търси и продължава да му се иска тя да е някоя друга. Но той така и никога не бе разбрал какво точно търси. Вместо това, той се опитваше да рационализира промискуитета си с вълнението на преследването и усещането за триумф всеки път, когато успяваше да направи ново завоевание.
В тази терапия може би имаше възможност да се изследва по-дълбочинно несъзнаваното търсене на пациента. Но това щеше да стане възможно единствено ако детското му търсене бе разпознато под повърхността на тези постоянни сексуализирани връзки с жени и повтарящото се последствие на незадоволителни отношения, които след това имаше с тях.
А какво е нещото, което г-н А така дълбоко търсеше? Това вече не можеше да бъде изследвано по-нататък, след като терапевтът бе отбелязала, че той е имал избор в началото, или да продължи да отиграва проблема си с нея, или да поиска да бъде неин пациент. В терапията той е бил подканен да се изправи срещу болката от ранната загуба на обекта, която почти със сигурност е била в основата на това компулсивно търсене на заместители. Но начинът, по който терапевтът е опитала да обърне внимание на този проблем, изглежда е достигнал до съзнанието му по начин който казва, че сякаш е могъл да избере и друга възможност. Това навярно е накарало пациентът да спре да изследва повече проблема си и да зацикли отново на обичайния си навик да съблазнява жените, като в този случай това е било насочено към терапевта по начин, който тя не успява да удържи.

Пример 5
Едно друго объркване, от което можем да научим нещо отново идва от супервизията със същата млада колега. Всъщност, причината да поиска супервизия от мен бе точно този повтарящ се модел, който бе забелязала в работата си с тези двама пациенти.
Терапевтът си бе помислила, че терапията й с един друг пациент, който е театрален продуцент, би могла да премине на ново равнище, ако си позволи да приеме безплатните билети, които той редовно й предлагаше. Обосновката между тях двамата беше, че това ще й помогне да „го опознае по-добре“ като види театралните му продукции, освен че слуша за тях. Всичко това беше станало преди да ме помоли за супервизия.
Като начало, терапевтът бе посещавала няколко продукции, като бе внимавала да не срещне пациента си в театъра. В крайна сметка обаче, той я бе убедил да го придружи на една продукция, на която щеше да получи награда за работата си. Той искаше да отиде с „някой по-специален“. Казал й, че не очаква да имат социални отношения. Той ще й остави билет на касата и тя просто ще седи до него по време на представлението.
Убедена от тези прелъстителни уговорки, терапевтът отива в театъра и сяда до пациента си, като се опитва да се убеди, че няма кой знае каква разлика от това да седи с него в кабинета.
Представлението е опера, в която главната героиня бива убита от главния герой. Но, има и една малка промяна в драматичната последователност. Режисьорът представя примадоната като бременна, което не е в сценария, и тя умира защото главният герой я рита в корема. В резултат на това (на сцената) и тя, и бебето й умират.
По времето когато е поискал да започне терапия, пациентът се е възприемал като хомосексуален, макар че не могъл да открие това, което търси в нито една от връзките си с мъже. Затова се замислих в супервизията какво точно демонстрира този пациент на терапевта си. Изглежда в това представление е имало доста материал, който би могъл да ни покаже как пациентът е започнал да гледа на жените и по-специално, на майка си.
По отношение на вероятната му детска фантазия, а пациентът е единствено дете в семейството, може би си е представял, че е убил способността на майка си да има други деца. Освен това, той винаги канел майка си да дойде на някое от представленията, да види какво е поставил, но тя винаги отказвала. Също така научих, че пациентът е имал задушаваща ранна връзка с майка си, като тя се е занимавала прекомерно много с него до достигане на пубертета. Тогава изведнъж се е отдръпнала, което го е накарало да се почувства отхвърлен. По-късно той й обърнал гръб, като е започнал да бъде привличан от мъже, а не от жени. И все пак, в терапията си, той определено беше увлечен по терапевта си. Така, вместо майка му да седи до него когато получава наградата си, той е имал до себе си терапевта.
По-нататък, след като бяхме изследвали това в супервизията, терапевтът не прие следващите билети, които пациентът й предложи. Той отново щеше да получава награда, но този път продукцията беше далече от Лондон и терапевтът трябваше да остане на хотел след театъра.
Отначало пациентът беше много разстроен, когато този път терапевтът отказа. По-късно, обаче, той призна, че ако се бе съгласила и на тази молба, той щеше да започне да я приема като „своя постоянен, безплатен, жив роб“. Тук вероятно можем да видим част от произхода на търсенето на изгубения добър обект на този пациент. Човекът, който той описва в тази фантазия е много подобен на начина, по който майката се възприема от детето, докато то все още може да мисли за себе си като за „негово величество бебето“. Известно време то успява да вижда майка си като изцяло контролирана от него.
В момента, в който пиша това, все още не е ясно дали терапията ще може да се възстанови след огромната степен на отиграване между двамата. Надявам се да стане възможно да се работи върху това от гледна точка на неразрешеното привързаност на пациента към майка му. Бъдещето ще покаже какво се случва.

Един последен пример.

Пример 6
Сега ще се опитам да предам част от анализата на една пациентка, с която се срещах преди време. Ще я нарека г-ца Б.
В един момент от анализата си г-ца Б започна да ми разказва нещо, което дълго време я бе тревожело силно, но тя не се смяташе за готова да го сподели в анализата.
Първата част от това, което г-ца Б нарече своята „изповед“ беше, че има една перверзия, която приемаше за много дълбока и срамна тайна. По това време тя нямаше сексуален партньор и разчиташе на мастурбация за разтоварване на сексуалното напрежение, така беше открила, че не може да достигне до оргазъм без един определен тип фантазия. Тази необходима фантазия винаги трябваше да бъде садомазохистична и в нея, някой я третира като отвратителна и лоша.
Втората част от тази „изповед“, за която действително й бе нужно време преди да я разкаже, беше, че вече и аз фигурирах в тези фантазии. В нейната фантазия аз бях представен като садист. Г-ца Б изобщо не можеше да разбере това, тъй като никога не бе смятала, че се държа садистично спрямо нея.
Аз й казах:
„Мисля, че вие ме използвате във фантазията си, така че да представя някой, който ви вижда като лоша, а след това ме използвате да ви накажа за това, което виждате като лошо в себе си“.
Докато се опитвахме да разберем значението на това, г-ца Б си спомни, че е започнала да гледа на себе си като на лош човек от много рано, заради психотичната си майка, която често й е казвала колко много я мрази за това, че е непланувано и нежелано дете. Така усещането за лошота се е загнездило много дълбоко. След това, когато г-ца Б била на 7 или 8 години, майка й я видяла как седи в скута на баща си и започнала да крещи на баща й, като му казвала, че е отвратителен. След това се разкрещяла и на детето, и й казала, че е отвратителна и я изпратила да си върви в стаята. След тази случка пациентката никога повече не седнала в скута на баща си.
В този момент г-ца Б, която е самата е талантлив терапевт, се зачуди дали майка й не е била жертва на сексуално насилие в детството си. Може би когато я е видяла в скута на баща й, това й е напомнило за нещо подобно от нейния собствен живот. Възможно е майка й да е била насилвана от баща си или дядо си?
Опитът да разбере майка си в този момент определено беше по-смислен от идеята, че самата г-ца Б може да е била жертва на насилие. Това не пасваше на нейното преживяване за себе си и за баща й.
Колкото й г-ца Б да се опитваше да изследва този експлозивен момент с майка си, тя никога не беше усещала нещо явно сексуално между нея и баща й. Приемаше го просто като някакво ценно време на физически контакт и топлина с него, каквито никога не си спомняше да е изпитвала с майка си.
Пациентката продължи да се връща към връзката с мен от фантазиите й, като понякога ми разказваше и подробности от тях. Аз, от своя страна, продължих да изследвам тези фантазии и какво те евентуално ни казват за нейното несъзнавано търсене. Например, казах й нещо такова:
„Мисля, че ме използвате така, че да представлявам два различни типа хора. Единият тип е някой, който изглежда се държи с вас,подобно на майка ви – сякаш ви вижда като лоша и трябва да бъдете наказана. Другият е някой, който се опитва да разбере това, което сега казвате без да смята, че има нужда от наказание“.
Това, което постепенно излезе на повърхността от тези интерпретации, беше нуждата на г-ца Б да се връща отново и отново към този етап от живота си, през който е търсила потвърждение на своята женска сексуалност; към нуждата да бъде приета, но в същото време нито експлоатирана, нито наказвана. Тя не смяташе, че баща й някога я е експлоатирал. Но тъй като майка й така е избухвала, г-ца Б е излязла от онзи травматичен момент вярвайки, че сексуалността е нещо лошо, дори „отвратително“, и нещо, което като че ли се е оказало изключително мощно и разрушително. Защото то е предизвикало у майка й в такава ярост, която е спряла завинаги всякаква близост между нея и баща й.
Няколко месеца след като г-ца Б ми разказа тази толкова лична част от живота си, тя откри, че фантазиите й започват да се променят. (Може би трябва да спомена, че тя ми разказа за това, аз така и не съм я питал.) Тогава тя започна да открива, че вече няма нужда да преживява сексуалността си като лоша, или като нещо, което трябва да бъде наказано, и фантазиите й вече не бяха садомазохистични. Освен това, и аз вече не присъствах в тях.
Г-ца Б по-късно ми каза, че чрез този епизод се е почувствала разбирана от мен. Също така бе усетила, че аз по никакъв начин не съм шокиран от това, което ми разказваше. Напротив, аз съм видял това като пренасяне във връзката си с мен на това, което някога е било на повърхността във връзката с баща й. Това наистина беше много повече свързано с детската й сексуалност, отколкото със сексуалността на някой възрастен.
В този материал успях да се докосна само до някои аспекти на темата, която обсъждаме - това нещо наречено любов. Вярвам, че и в живота и в кабинета, трябва да се опитаме да схванем много повече.

вторник, 21 октомври 2008 г.

Общо представяне на психоанализата

Текстът представлява ранна версия на първа галва от моята книга
Психоанализата - фрагменти от едно въведение (С, ЛиК, 2006)


Психоанализата е метод за изследване на човешката психика, който се опира на разбирането за значенията на несъзнаваните процеси и техните динамични отношения със съзнанието. Преди всичко тя е терапевтичен подход за лечение на различни психични състояния като неврози, личностови разстройства, депресивни състояния и в ограничени случаи психотични разстройства (вж. Психоаналитичните възгледи за психопатологията). Психоанализата се основава върху разбирането, че зад множество прояви в човешкото поведение и емоционалност лежат фактори, които са трудно достъпни за осъзнаване (вж. Несъзнаваното). Голяма част от тези несъзнавани фактори са оформени в човешката психика още в най-ранна възраст и служат като прототипи (модели) за реагиране или справяне с проблеми, задават определени очаквания към поведението на другите и често определят цялостното възприемане и преживяване на дадени ситуации. Според психоанализата психиката ни по принцип използва такива модели, но в нормални условия те се видоизменят от съзнанието, от рационалното ни мислене и реалистичната ни преценка за ситуацията и възможностите ни. Под натиска на силен стрес или травматични събития обаче, психиката е склонна директно да актуализира подобни несъзнавани модели, които не се съобразяват с съзнаваните и рационални мисловни процеси (вж. Психоаналитичното знание). Например инфантилни желания за задоволяване и получаване на сигурност, нереалистични вярвания и убеждения, отказ и не приемане на реалността. Когато говорим за несъзнавано трябва да си даваме сметка, че травмите, загубите и разделите не са неосъзнати сами по себе си, но че психиката използва различни защитни механизми, за да ги отстрани, отрече или забрави, но това не означава, че така може да се справи изцяло с тях. Психичните механизми, които наричаме защитни на свой ред са несъзнавани и в такива случаи се проявяват циклично и с голяма интензивност, което натоварва психиката, без да премахва причината за тяхното използване. Съществена роля за психиката играят и вътрешнопсихичните конфликти, които представляват противоречия между различни желания, страхове, фантазии и реалностите на живота. Затова и психоанализата е насочена към цялостното разбиране на психичното функциониране, на сложното взаимодействие между преживявания, емоции, спомени и фантазии с цел да бъдат видоизменени обременяващите защитни механизми и преработени травматичните елементи или архаичните и неадаптивните модели на преживяване на себе си във връзка с другите (вж. Теории за целите на психоанализата).
Психоаналитичното взаимодействие
Психоанализата представлява професионално психично взаимодействие между аналитик и анализиран с цел да се достигне до знание за неосъзнатите основания на психичния живот и да се отстранят трудностите, натоварващи психиката. Това знание е диалогичен опит за разбиране на собствения ни вътрешен свят и сложните психични измерения на връзките с другите индивиди, чиито прототипи се коренят в отношенията с родителите, братята и сестрите ни още от детска възраст (вж. Психоаналитичното знание). Наред с това психоанализата сама по себе си поражда богати и противоречиви емоционални преживявания, които анализираният опознава и разбира в специфичните условия на този процес. Условията, за които става дума са специфичната рамка на психоаналитичното взаимодействие и професионалната позиция на аналитика.
Психоаналитичната рамка
Психоанализата се провежда в кабинет, предлагащ благоприятна атмосфера, "запазен" за анализирания в предварително уговорени дни и часове ( 3, 4 или 5 пъти седмично). Анализиращият се човек е поканен да легне на диван и свободно да споделя всичко, което му минава през ума (принцип на свободните асоциации)
Аналитикът, слуша без предразсъдъци и предварително поставени теми, без да изказва морални оценки, да критикува или дава съвети (позиция известна като клинична неутралност), с основна цел, да помага на анализирания да придаде индивидуален смисъл на мислите и преживяванията си и да осъзнава неосъзнатите елементи на психичния си живот (вж. Комуникацията в психоаналитичния процес).
Психоаналитична психотерапия
Освен класическата психоанализа (на диван и с по-голяма честота) днес психоаналитиците практикуват и "психоаналитична психотерапия" чрез сесии, които се провеждат 1 или 2 пъти седмично, като терапевт и анализиран разговарят седнали, лице в лице. Тази форма на аналитична работа цели едно по специфично прилагане на психоаналитичните техника и рамка в съответствие с индивидуалните особености, нуждите и очакванията за терапевтична помощ на съответния пациент. Изборът на терапевтична рамка обикновено е базиран на началните консултации когато аналитик и пациент обсъждат и заедно фиксират нейните реални параметри (честота, ден, час и т.н.). Психоаналитичната психотерапия има значителна приложимост в медицинската практика и се прилага успешно при остри психични заболявания, които изискват комплексно лечение.
Психоанализа с деца и юноши
Детската психоанализа има почти деветдесетгодишна история и отдавна е доказала предимствата си като един от най-успешните начини за справяне с детските психични разстройства и трудности в процеса на развитие и съзряване. Тя споделя основните теоретични принципи на психоанализата с възрастни, но поради спецификата на детската възраст (все още недостатъчни социални, езикови и поведенчески умения) използва различни техники при работата с деца. Освен езиковото изразяване например, психоанализата с деца и юноши използва и другите основни средства за изразяване в тези възрасти, игра, рисуване, фантазиране. Премахването на симптомите и преодоляването на кризисни моменти са съществени задачи пред всяка терапия, но психоанализата на деца и юноши е насочена към нещо повече, отстраняването на психичните пречки стоящи на пътя на цялостното развитие на детето (вж. Влиянието на ранните детски преживявания). Детските аналитици придобиват допълнителна, специализирана подготовка и в наши дни работят с деца на всякакви възрасти, включително и такива, които още не могат да говорят.
Кой е психоаналитик и какво представлява психоаналитичното обучение?
Названието психоаналитик не е запазена марка и не се защитава от законите в която и да било държава, поради тази причина всеки, дори и човек без никаква специална подготовка, може да го използва (обявите във вестници и списания, говорещи за "психоанализа, ясновидство и разваляне на магия" са само част от примерите за това). Именно поради това трябва да бъдем внимателни при избора на терапевт.
Психоаналитикът е личност, отговаряща на редица професионални, етични и психологически изисквания. Квалифициран след дълги години специализирано обучение по психоанализа, той принадлежи към определена професионална група (психоаналитично общество или дружество), която поддържа и гарантира за неговата обществена и професионална позиция.
Обучението.
Макар психоаналитични или психоаналитично ориентирани дисциплини да се преподават в повечето големи университети по света, обучението на аналитиците е строго регламентирано и се извършва в специални психоаналитични институти, легитимно признати от основните за дадена страна обществени институции. Международната психоаналитична асоциация (създадена от Фройд и неговите последователи през 1910г.) е най-голямото и авторитетно обединение на психоаналитични дружества и техните институти в света. Членовете й наброяват около единадесет хиляди души от 34 страни по всички континенти (вж. Развитие и разпространение на психоанализата).
За да започне подготовката си за психоаналитик всеки желаещ, трябва да отговаря на определени професионални и лични условия:
- да притежава минимум магистърска степен за висше образование по медицина или психология, като това не изключва и индивиди с качества и постижения в други специалности.
- да има няколкогодишен, ефективен професионален опит в помагащите професии
- да премине през предварителни интервюта, провеждани от членове на даден психоаналитичен институт или директно от Международната психоаналитична асоциация .
Самото обучение, което няма определен срок за приключване е многогодишно и се състои от три базисни компонента:
- Лична анализа на кандидата, отговаряща на необходимостта всеки аналитик да влезе в досег със собственото си несъзнавано и да има възможност да опознае и преработи собствените си вътрешни конфликти.
- Теоретична подготовка, която се състои от клинични лекции и семинари, провеждани в психоаналитичния институт, покриващи разнообразни теми от теорията и техниката на психоанализата.
- Клинична работа под супревизия, която кандидатът провежда в края на обучението си с първите си аналитични пациенти, с помощта и напътствието на опитен и авторитетен аналитик.
След завършване на този дългогодишен процес, аналитикът може да се присъедини към дадено регионално дружество или там където няма такива, като пряк член на Международната психоаналитична асоциация.
Състояние на съвременната психоанализа
Без съмнение психоанализата, включително чрез нейните специфични приложения е най-практикуваният и задълбочен метод за психотерапия и обучение на терапевти. Теоретичното й влияние се разпростира върху цялото поле на помагащите професии ( за обобщено представяне на тези данни вж. Doidge, 1997).
Убедителни данни от “лабораторията за изследвания на психотерапията” във Филаделфия, САЩ, показват, че през 90-те години на 20-ти век, основаващият се върху психоанализата вариант на психодинамична психотерапия е най-практикуваният метод за лечение в областта на психичното здраве (Мiller, Luborsky et al., 1993). В обобщение на поредица от проучвания, Люборки и колегите му от споменатата лаборатория, посочват, че около 70 % от професионалистите заявяват, че имат психодинамична ориентация. Мащабно изследване в САЩ, Германия и Скандинавските страни показва, че предпочитаният метод за обучение и професионална квалификация е психоаналитично ориентираната психотерапия. Навярно най-показателно относно авторитета и значимостта на психоанализата остава проучването посветено на това какъв метод за собствено лечение предприемат професионалисти от помагащите професии (психиатри, психолози и социални работници). Данните посочват, че 41% предприемат психоанализа, а още 18% други разновидности на психодинамична терапия. Колкото до теoретичното влияние на психоанализата, нека споменем, че според резултатите от мащабното изследване на университета в Торонто, Фройд е най-цитираният автор на 20-ти век във всички научни области взети заедно.
Ситуацията у нас
Поради исторически и идеологически фактори до самият край на 20 век, психоанализата се развива само като теоретичен интерес, но не и като терапевтична практика (вж. Развитие и разпространение на психоанализата). Днес у нас има една дузина терапевти, завършили или предприели описаното по-горе обучение. Професионалната идентичност на терапевтите, свързани с клиничните и етически принципи на Международната психоаналитична асоциация у нас се легитимира от Психоаналитичния институт за Източна Европа към МПА. В близките години предстои създаване на психоаналитично дружество, компонентно на МПА.
В България функционират и психоаналитични обединения, които макар и да не членуват в МПА, споделят и прилагат основни теоретични и клинични принципи на аналитичния метод. Една представителна формация сред тях е Българско пространство за психоанализа, формирано чрез съвместни активности с френското дружество Espace analytique. Основано върху принципа за толерантен диалог между различни психоаналитични модели и течения, това обединение се базира на основните теоретични формулировки от учението на Жак Лакан. Дейност в нашата страна развива и друго лаканианско дружество, Le champ Freudien, което също реализира свои проекти за обучение на терапевти.
Без никакво съмнение от огромно значение за развитието и позицията на психоанализата е и приложението на психодинамичния метод и стил на мислене в областта на психиатрията и услугите за психично здраве. Неимоверна заслуга за тяхното разпространение в нашата страна има Българският институт за отношения между хората, чиято дейност се разпростира от преподаване на психоаналитични теории в различни учебни програми за медици и професионалисти от помагащите професии, през практикуване на психодинамична психиатрия в различни служби и модалности, до осъществяване на мащабни приложни проекти за реформиране на цялата област, свързана с психичното здраве в България.

Библиография:

Doidge, N. (1997) Empirical Evidence for the Efficacy of Psychoanalytic Psychotherapies and Psychoanalysis: An Overview Psychoanal. Inq., 17(S):102-150
Miller, N.Е., L. Luborsky, J. P. Barber & J. P. Docherty (1993) Psychodynamic Treatment Research: A Handbook for Clinical Practice. New York: Basic Books.